- Ния, Ния! – чуха се гласове от към улицата. “Какво пък сега?” запита се момичето свито под дебелите завивки в голямото си легло.

Бяха изминали цели два месеца от както се настани в къщата на баба си, хората в малкото градче бързо свикнаха с нея и се държаха доброжелателно и сърдечно. Училището се оказа доста по-интересно място от колкото бе свикнала, всички сякаш бяха приятели, нямаше го непрестанното дърдорене зад гърба на някой, нямаше клюки, както бе свикнала в елитната си гимназия в Ню Йорк, нямаше я тази надпревара кой ще е по-по-най. По-възрастните хора в града бяха леко разтревожени, че тя живее сама без опеката на възрастен, но шерифа бе взел нещата в свои ръце и ги бе уверил, че той лично ще следи за благоденствието й, така че и този проблем бе решен някак си. Първото й усещане, когато пристигна, че се завръща от дълго пътуване у дома, така й не я напусна, за първи път в живота си усещаше някое място толкова близко до сърцето си и толкова уютно. Обожаваше старата викторианска, скърцаща къща, сякаш самата тя й говореше и разказваше приказки за отминали времена. Любимото й занимание, когато бе сама в дома си, а това се случваше рядко, защото винаги имаше някой загрижен за нея, който решаваше да дойде да й прави компания, бе да седне в люлеещия се стол до големия френски прозорец гледащ към задния двор, който все още бе покрит със сняг и да отвори старата метална кутия на баба си, където бяха съхранени какви ли не спомени – стари снимки, амулети, изсушени цветя, напомнящи за някакви романтични срещи, може би и всякакви такива. Ния бъркаше нежно в кутията, сякаш да не счупи някой спомен и изваждаше на посоки някое богатство завещано й тъй ненадейно, гледаше предмета с часове и си представяше как въпросното цвете е откъснато, какви са били думите на подаряващия, как се е усмихнала баба й и така приказките се рисуваха сами в съзнанието й, сякаш бе присъствала и бе видяла всичко.

Усмихна се и подаде глава изпод завивката, брррррррррррр явно е забравила да зареди котела и отоплението бе спряло, придърпа едно одеяло и се омота с него, надигна леко прозореца, колкото да подаде главата си и извика:

- Какво?

- Ела да си направим снежен човек … – чу се гласа на момче, а после го последваха кикота на две-три момичета. Ния присви очи, за да фокусира фигурите по-добре. Бяха приятелите й от училище Стив, Мартин, Кейт, Сюзън и Татя с тях си бе допаднала най-много … “Но какво по-дяволите правеха тук посред нощ” . Бързо навлече някакви дрехи и хукна към двора.

- Вие луди ли сте в тоя студ и тоя мрак, какви снежни човеци ви гонят? – започна да им се кара още излизайки от вратата.

- Оооо, ама много сме тъпи, забравихме ли да ти кажем днес е деня на пролетта, тази нощ се правят последните снежни човеци, снежни ангели, бой с топки и всичко останало със сняг, от утре пролетта идва – зарецетила Мартин и междувременно направи една снежна топка и я замери … право в гърдите. Ния примигна, вярно че града бе доста отдалечен от цивилизацията и съществуваха още стари вярвания, легенди и традиции, но никога не се бе замисляла, че някой празнува настъпването на пролетта с детски игри в снега. Наведе се събра малко сняг в шепите си, приближи се до Мартин и го изсипа на главата му със смях …

-Така значи, ще се играем? – вдигна глава за да го погледне в очите, бе почти една глава по-висок от нея – Хвани ме, ако можеш – прошепна и направи кръгом хуквайки на някъде, не се обръщаше, но знаеше че той я следва, смеха й излизаше на пресекулки от полуотворените й устни, имаше чувство че не се е забавлявала така никога, дори и като много малко дете. Тичаше без посока в тъмното, затъваше в дълбокия сняг и се препъваше, накрая усети как някой дърпа силно дебелото й яке и я се строполи на колене в една преспа. Мартин от силата на собственото си ускорение се строполи върху нея, в последния момент успя да се подпре с ръце от двете й страни, за да намали силата на тежестта на тялото си върху нейното. Ния се смееше на пресекулки не успяваща да си поеме добре въздух, очите й се насълзиха от напрежението, коремните й мускули вече я боляха от смях. Обърна се изпод момчето и подпря ръце в гърдите му. Сякаш за първи път виждаше лицето му, бе наистина красиво, вече придобило мъжествен вид, но още пазещо детското очарование, тъй характерния израз на деветнадесет годишните момчета, чийто лица сякаш се чудеха дали са още деца или вече са мъже … Момичето изведнъж затай дъх, наклони глава на една страна и сякаш, за да избяга от парещия му поглед сведе чело на рамото му, широко и силно, сякаш създадено да утешава и защитава по-слабите от него.

- Целите се намокрихме, ще замръзнем, хайде ставай да влизаме вътре да се стоплим – едва успя да формулира изречение с присипал глас. Мартин неохотно се надигна, сядайки на колене и подавайки й ръка, за да се изправи, гледаше я като хипнотизиран, сякаш виждайки я за първи път.

- Марти, Ния? – разтревожения глас на Стив долетя до тях, сякаш от много далече …

- Идваме – Вика на Мартин звучеше по-скоро като “остави ни на мира, по дяволите”, но тялото му послушно се изправи на крака и придърпа Ния, подбутвайки я да върви към къщата. Сякаш го бе страх да я докосне той вървеше на една крачка разстояние от нея и ако някой можеше да видеше лицето му в мрака, щеше да разчете пълното му объркване съчетано с любопитство и дълбока тревога …