Кафе...
"Кафе с усмивка, с дъх на нежен вятър...
Кафе от топла обич и копнежност...
Кафе със аромата на душата ми... "
Марин Тачков

Не знаеше колко време седя в това положение. По нежните й страни се стичаха сълзи, като реки... Накрая избърса бузите си с ръце и се изправи. Тя бе силна, тя щеше да се справи ... вярно казваха хората, че границата между любовта и омразата е съвсем тънка. Мразеше го и щеше да го накара да си плати за обидата, можеше да е и по-зле, можеше да му е признала, че си пада по него и той да бе потъпкал достойнството й с някоя такава забележка. Можеше да преодолее физическото привличане, просто трябваше да си напомня на съзнанието си всичките му отвратителни черти на характера и да пренебрегва онези - добрите, които той имаше, макар че криеше успешно. Докато си навличаше някакви къси панталонки и раздърпан потник си напомни на ум онзи случаи от детството, когато я бе подлъгал да търсят съкровище и целия изкоп й се бе стоварил на главата и цели 5 мин стоя зарината с кал, докато баща й успее да я измъкне ... всъщност от онзи случай й бе останал страха да не я погребат жива. Това я нахъса още повече, щеше да му звънне да си определят среща някъде навън, да му подпише тъпия доклад, да се държи хладно и професионално и да се преструва, че тази сутрин нищо не се е случило. Той нямаше да определя поведението й, нямаше да му позволи, ако искаше да си изглежда, като Аполон, нея това вече не я интересуваше. Според нея Алекзандър можеше спокойно да си продължи парадното шествие из женския род, без да се доближава до нея самата. Хвана някакъв ластик и небрежно опъна косата си в конска опашка. Не се погледна в огледалото ... излезе от спалнята със спокойна крачка, не бързаше, още преповтаряше на ум плана за действие. Слизаше бавно по стълбите, когато усети аромата на кафе ... ускори крачката и с бърза и решителна стъпка влезе във светлата всекидневна... Огледа се объркано... на ниската масичка бе оставена папката с доклада, чинийка с няколко кроасана и до нея чаша димящо кафе...
- Алек? - гласа пак й изневери и името му излезе треперещо от гърлото й. Беше му казала да си ходи... защо още е тук, тъпия му идиот. А, тя, тя се бе облякла като някоя повлекана, инстинктивно дръпна ластика от косата си и се опита да я приглади. Осъзна какво прави и тръсна глава, за да се опомни съвсем ... нали уж не я интересуваше мнението му. Огледа се още веднъж и чак тогава осъзна, че него го няма, просто й бе приготвил кафе, преди да си тръгне. Отиде до фотьойла и се строполи на него. Точно да го намрази човек и той правеше нещо мило ... и нямаше как да не го оцениш. Хвана чашата с две ръце и усети приятната й топлина, замисли се че до преди няколко минути той я е държал и бързо я остави на масата. По-добре беше да приключва с работата и след това да се отдава на такива странни мисли. Взе папката и от нея се изсипа лист сгънат на две. С треперещи пръсти го вдигна от пода, даже и преди да го разгърне напълно виждаше дребния му подреден мъжки почерк на него. Облегна се удобна назад и го разгърна напълно.
"Оли, винаги забравям, че ти не си от жените, с които съм свикнал да контактувам, жени които нямат мнение, които не знаят какво искат и ми е позволено да им говоря, както аз реша и въпреки това те пак ме искат. Мислех просто да изпием по едно кафе заедно и да си приключим работата. Постъпих необмислено, като вместо да звънна на входната ти врата, звъннах на майка ти, за да ми каже къде си държиш резервния ключ ... още по-необмислено бе влизането ми в банята, докато си вземаше вана..
Оставям ти доклада, когато имаш възможност и време, подпиши страниците, можеш да ми го изпратиш по куриер."
Какво беше това ... не беше извинение, нямаше нито веднъж думата съжалявам, нямаше искане за прошка, нямаше нищо, нямаше дори подпис, а звучеше толкова мило ... и защо използваше галеното й име, то бе запазено само за най-близките й, но той винаги го използваше, а ако си спомняше добре, той го бе измислил ... Искаше да му се ядоса отново, но не успя, за това препрочете онова за другите жени още веднъж ... Очите й се напълниха със сълзи, все пак я оценяваше и харесваше по някакъв начин ...

Откъде намери този цитат за кафето? И кой е авторът?... :)

Автор - Марин Тачков
Предполагам, че си ти ::blash::
Иначе го намерих тук : http://www.pozitivnoto.info/2012/02/kafe-s-usmivka-obich-i-mechti.html

Много красиво стихотворение. Благодаря, че си го споделил!

че ти е харесало!... По принцип под всяко мото се пише името на автора...

Пропуска ми е коригиран.