Постинг
15.03.2012 12:39 -
Какъв прекрасен свят ...
Автор: mystories
Категория: Изкуство
Прочетен: 4021 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 15.03.2012 22:54
Прочетен: 4021 Коментари: 8 Гласове:
8
Последна промяна: 15.03.2012 22:54
Вървя по улиците, обичам да се разхождам сама. Нищо че е кишаво и кално, сякаш не съм в центъра на София, а в някое забравено село, всъщност май в някое село ще е доста по чисто и спретнато. Новите ми ботуши, които толкова исках сега са покрити с кал и не изглеждат никак приятно. Спуканите улуци капят на главите на преминаващите и времето все още е някак мрачно, сякаш пролетта се чуди да идва или още й е рано … и въпреки всичко, аз крача напред влизам в поредния магазин, просто да разгледам, продавачките ме гледат лошо, че оставям кални следи по излъсканите им плочки, аз се усмихвам срамежливо и вдигам рамене, сякаш се извинявам, че аз имам някаква вина за състоянието на тротоарите … Пробвам различни дрехи, забавлявам се правейки физиономии на голямото огледало в пробната, накрая избирам една туника, плащам и си тръгвам. Продавачката изглежда сякаш ще ме напердаши … настроението ми вече не е така приповдигнато. Навън е студено, сгушвам се в дебелото си палто и се замислям, колко време ще ми отнеме да го почистя от пръските, които току що една кола изхвърли изпод гумите си. На ум оправдавам шофьора, че не е виновен той за огромната дупка през която премина. Свивам се още повече и се чудя дали не е по-добре да се прибирам у дома, там е чистичко и топло … Тогава в полезрението ми попада голямото стъкло на малко кафене, вътре на една маса точно се настанява възрастна двойка, баба и дядо, дядото застава зад своята дама и мило и нежно й помага да свали палтото си, после издърпва стола и й я настанява, така че да й е удобно. Гледката е приятна и не съм разбрала, кога съм спряла насред тротоара и съм се зазяпала неприлично в двойката. Оглеждам се стреснато, никой не ми обръща внимание … сещам се за стиха “Пред твоите витрини блескави, накуп застават често те и колко скръб в очите трескави, и колко мъка се чете! Но тръгват си те пак одрипани, с въздишки плахи на уста, а тез витрини са обсипани с безброй жадувани неща…” Точно така се чувства и аз в момента, но не съм жадна за бляскави неща, а за добро отношение и любов, продължавам да се наслаждавам на нежните и внимателни движения на бабата и дядото, мислено пресъздавам диалога, който водят двамата, абсолютно сигурна съм, че той я нарича “мила”, а тя него “скъпи” и не защото се лигавят, а защото тя наистина е най-милото същество, което той познава, а той всъщност е най-скъпото й притежание … Проследявам погледите им, които гледат към дъното на заведението, там двама тинейджъри стоят гушнати и си говорят нещо … друг вид любов, не по малко красива от тяхната, просто по-различна, може би първа, тази любов не обръща внимание на нищо друго освен на себе си, тя е толкова млада и напълно егоистична, старата и помъдряла любов я наблюдава с толкова внимание и възхищение, сякаш казва “И аз бях такава, а после минах през множество изпитания, но познай аз оцелях, дано и ти оцелееш” … младата любов не обръща внимание, сега е заета със себе си, няма защо да мисли от сега за предстоящите изпитания, сега е щастлива … Усмихвам се широко, отклонявам погледа си от кафенето приютило две толкова различни любови и продължавам по пътя си. Настроението ми е във върхова точка и изведнъж установявам, че света е прекрасно място, нямат значение кишата, калта, спуканите улуци, нацупените продавачки, забързаните минувачи има значение само, че в този свят все още се раждат любови, някои от тях устояват на всички изпитания и продължават десетилетия наред, е да, други не се справят така успешно, но те просто освобождават място за нови любови, за нежност и обич. Забравям за “Братчетата на Гаврош”, а съзнанието ми започва сякаш само да си тананика “Какъв прекрасен свят…” на Луис Армстронг, усмивката сякаш е залепнала на лицето ми, минувачите се обръщат след мен, сякаш се чудят защо се смея след като деня е толкова мрачен. Няма как да им обясня, че аз не виждам сивотата, а виждам зелени дървета, червени рози, синьо небе, огромна цветна дъга и всичко е толкова прекрасно … Всеки от нас избира в какъв свят да живее, аз избирам красивия и прекрасния, там където има надежда и любов … Избери го и ти, ела и се усмихни.
Тагове:
Този прекрасен стил на писане, мислене всеки път ме кара да искам да прочета още и още <3 Това като, че стана любимата ми твоя творба.
цитирайБлагодаря ти, много мила. Това е по-скоро нещо като страница от дневника ми. Радвам се много, че ти харесва ... А, ти нали не си убила Антеа, според мен Саша ще е много нещастен ако изгуби и сина си и нея ...
цитирайРазбира се, че не! Дори пуснах нова част съвсем скоро, но няма да издавам какво става, защото ще убия интереса ;d
цитирайВече се усмихвам.
Добро утро и слънчевоусмихнат ден! :)
цитирайДобро утро и слънчевоусмихнат ден! :)
Радвам се че има усмихнати хора :)
Приятен, весел и много нежен ден!
цитирайПриятен, весел и много нежен ден!
6.
анонимен -
Такива творби ме карат да се усми...
16.03.2012 10:57
16.03.2012 10:57
Такива творби ме карат да се усмихвам и да вярвам, че не живеем в съвсем бездушен свят.
цитирайЗа мен е чест и удоволствие да знам, че съм накарала някой да се усмихне.
цитирай
8.
анонимен -
Винаги съм се чудил, защо в раздел ...
16.03.2012 11:23
16.03.2012 11:23
Винаги съм се чудил, защо в раздел Изкуство вместо такива постинги да са най-популярни, всъщност има политически статии или пък някакви видове чат с много коментари и отговори.
Браво за творбата, много ми харесва.
цитирайБраво за творбата, много ми харесва.
Търсене
Архив