Първа глава

Втора глава

Трета глава

Четвърта глава

От няколко дни госпожа Партил забеляза, че сина й някак линее, винаги усмихнатия Мартин, вече сякаш нямаше настроение, стоеше предимно в стаята си и избягваше дори най-добрия си приятел Стив. Алис Партил, която на този свят си имаше само Мартин бе разтревожена, не й харесваше вида на сина й и искаше да му помогне, но както всички съвременни майки знаят, днешните тинейджъри не споделят проблемите си с родителското тяло. Алис висока и стройна жена на средна възраст с вече прошарени коси, срещала какви ли не трудности в живота, включително и това да й се наложи да отгледа детето си сама, тръсна леко глава и продължи да приготвя любимото ядене на Мартин. Смяташе да разбере какво става с него по един или друг начин, вече бе разпитала приятелите му от училище, но всички твърдяха, че сина й няма никакви проблеми, поне до колкото на тях им е известно. Решителна и непреклонна тя смяташе, че с проблемите човек трябва да се заема още като възникнат, а не да ги чака да отлежат, така че нямаше никакво намерение да оставя тези настроения на Марти да продължават. Застла красива копринена покривка на масата и нареди всички приготвени блюда, заедно с прибори за тях двамата. Огледа още веднъж обстановката, семейна и уютна, предразполагаща за разговори, усмихна се и викна.

- Марти, скъпи? Вечерята е готова! – седна на обичайното си място и зачака, заслушана в тежките стъпки на сина си, който слизаше от втория етаж по проскърцващото дървено стълбище.

Мартин влезна и се огледа леко объркано. Майка му, макар че бе винаги перфектна домакиня и дори в дните, когато й бе най-трудно, когато едва осигуряваше пари за храната на масата им, гледаше вечерите да са наситени с уюта на домашната обстановка, за да не чувства той никакви липси, но толкова пищна маса и то със запалени свещи и свежи цветя, тя подреждаше само за празници или когато нещо важно се случваше в живота на малкото двучленно семейство.

- Да не би да съм забравил някой празник … аз наистина не мога да се сетя!? – Гласа на момчето прозвуча някак тъжно, знаеше колко труд полага майка му и винаги се бе старал да й отвръща с необходимото внимание и да се изявява, като добър син.

- Не се притеснявай скъпи, просто реших, че отдавна не сме си говорили, само двамата и ми се прииска да направя обстановката малко по-така. – Алис се усмихна мило на сина си и ръка го подкани да седне на мястото си.

Известно време се хранеха в тишина, сякаш наслаждавайки се на вкусните гозби и приятната атмосфера. Мартин винаги бе обичал дома си и начина по който майка му го възпитаваше. Тук само с нея той се чувстваше добре, като дете се чувстваше защитен и на сигурно място … и не само като дете, дори сега, трябваше да признае пред себе си, че майка му винаги му вдъхваше увереност със самото си присъствие. Усмихна се и вдигна лице към нея … боже, кога бе остаряла толкова, очите й бяха обрамчени от леки бръчки, косата и вече не бе само прошарена, имаше цели бели кичури и въпреки това тя изглеждаше стилна, с изправени рамене и изключително живи сиви очи. Тя улови погледа му и се усмихна подканящо.

- Е, нещо напоследък те измъчва, ще споделиш ли с мен или вече си твърде голям, за да се доверяваш на старата си майка?

Мартин тръгна да отговори, но прехапа долната си устна, сякаш не можеше да измисли точната формулировка на думите напиращи да излязат. Нямаше начин да не каже на майка си, би било много обидно да не сподели с нея, с жената която бе отдала живота за него.

- Аз … аз мисля, че съм влюбен! – думите някак си в края на изявлението се превърнаха в шепот, без той да искал точно такъв ефект … Вдигна поглед, устата на майка му бе описала “О”, но тя не каза нищо, само се усмихна и отхапа залък от топлия хляб, сякаш за да има време да осмисли отговора на Мартин и да измисли начин да продължи разговора.

***

Ния бе седнала на малаката кухненска маса и разсеяно ядеше полуготови спагети, които си бе приготвила преди няколко минути, мислеше се колко е наложително да се научи да готви нещо различно от полуфабрикати, макар че реално погледаното почти всеки ден някой от жителите на малкото градче наминаваше през къщата й, за да й остави прясно приготвена домашна храна, но не можеше да разчита хората вечно да я хранят, а тук не бе Ню Йорк, където можеш да си поръчаш всичко по телефона … Сигурно Марти обичаше и харесваше топла храна, ако се съдеше по това, какви гозби й носеше обикновено Алис Партил … Тръсна глава и кафяво-червените й кичури се разпиляха пред лицето й, след онази вечер в снега мислите й незнайно как стигаха винаги до Мартин, а той сякаш я избягваше, прехапа устни, искаше й се да може да сподели с някой как се чувства относно всичко това, но никога в живота й не бе имало човек, с който да споделя … Изведнъж се почувства напълно сама, странно чувство, до сега не й се бе случвало, беше свикнала със самотата си, дори я харесваше и обичаше. На вратата се звънна. Ния стреснато вдигна глава и тръгна да отвори. Все още замислена над живота тя дръпна тежката, резбована врата, пред погледа й се появи Стив.

- Стив, какво правиш тук? Сама ли си? – Ния надникна през вратата и обърна глава и в двете посоки, сякаш очакваше да види и останалите си приятели някъде там – Къде са другите?

- Тази вечер ще сме само двамата, малка Ния – гласа на Стив бе странно дрезгав, той престъпи през прага, а момичето несъзнателно направи няколко крачки назад, за да му позволи да влезне, с доста по-голяма сила от необходимото той блъсна вратата, за да я затвори и удара й проехтя в тихата къща.

- Стив, да не си пиян? – гласа й издаваше лека паника …